Тревожността е нормално състояние в определени ситуации. Когато обаче тя е продължителна, безпричинна и нарушава нормалния живот на индивида, вероятно се касае за генерализирано тревожно разстройствo.
Това състояние често съпровожда други психични заболявания като обсесивно - компулсивно разстройство, депресия и др. Генерализираното тревожно разстройство се повлиява добре от медикаментозно лечение, психотерапия и промяна в начина на живот, както и подобряване на психоадаптационните умения.
Генерализираното тревожно разстройство е едно от заболяванията на новото време. Тифани Дженкинс, майка на три деца, разказва своята история за пръв път извън кръга на най-близките си хора с надеждата да хвърли повече светлина върху проблема. Представяме преводът на нейния материал, оригинално публикуван в The Mighty.
„Гриза си ноктите откакто се помня. И то до степен, в която маникюрът ми напълно изчезва от ръфане и дъвчене. Правя това, когато съм нервна – а това е всяка секунда от деня ми.
Повечето хора не знаят, че имам тревожно разстройство, освен най-близките ми. Всъщност взимам медикаменти, за да бъда под контрол. Не обичам да показвам тази страна от себе си, защото това е една черна дупка за мен. Близките ми трудно възприемат и разбират защо реагирам и действам по начина, по който го правя. Трудно е да разбереш нещо, което никога не си изпитвал. Ако ти хвърлят топка към лицето, първосигналната ти реакция ще бъде или да се наведеш, или да изпънеш ръце да се предпазиш. Моят първосигнален рефлекс към почти всяка ситуация е да се стресирам, тревожа и да си представя възможно най-черния сценарий. Това е автоматична реакция изцяло извън моя контрол.
След като прочетете това, може би някои от вас ще ме осъдят. Подготвена съм за това. Сигурно ще си помислите, че преувеличавам и нямам причини да се чувствам така – това също е ОК. Истината обаче е, че вашата вероятна реакция към моят начин на мислене е основната причина повечето хора с такива проблеми да не споделят и да се борят тайно с тях. Надявам се да хвърля малко светлина по темата, така че всеки, който може би се бори със същото, да разбере, че не е сам, аз съм тук също и да, има начин да си помогнете.
Ето как изглежда моят живот с генерализирано тревожно разстройство.
Сестра ми иска да заведе сина ми – неин племенник, на разходка в парка. Аз ѝ отказвам, защото ако по пътя натам го блъсне кола и той умре, никога няма да мога да ѝ простя.
Доведената ми дъщеря иска да си играе сама в задния двор, на няколко метра от къщата. Аз ѝ отказвам, защото ако някой я отвлече докато не гледам, никога няма да простя на себе си.
Мъжът ми иска да даде на бебето да опита банан. Аз му отказвам, защото се притеснявам, че тя ще се задави и ще умре. Явно ще караме на бебешка храна докато стане на 15.
Излизам 45 минути по-рано, когато трябва да прибера доведената си дъщеря от училище, защото ако закъснявам се чувствам като разтръскано шише с кока-кола, което ще изригне под капачката. За да избегна това чувство, винаги гледам да подраня с 30 минути, независимо къде ходя.
Свекърва ми иска да вземе сина ми с преспиване у тях. Аз ѝ отказвам, защото той не е свикнал с леглото ѝ – може да се претъркули, да падне и да си счупи врата.
Ако ме боли корем – внушавам си, че апендиксът ми ще се спука или имам сериозно токсично натравяне и ще умра в следващия час.
Ако повече от двама души говорят едновременно, имам чувството, че държат мегафони до всяко от ушите ми и крещят в тях с пълно гърло.
Когато ме поканят някъде, ще се усмихна и ще приема с ентусиазъм. Когато дойде съответният ден, сутрин се събуждам изплашена, защото това означава че трябва да се подготвя за излизане и да разговарям с други хора. Ще изкарам цялата вечер попивайки чуждата енергия и разговаряйки за незначителни неща, така че като се прибера ще бъда напълно изтощена.
Ако изляза от вкъщи и не харесвам как изглежда косата ми, всеки път като се разминавам с някого ще следя дали поглежда към косата ми. И всеки път когато това се случи, ще си внушавам, че си мислят колко идиотски изглеждам днес и че не е трябвало да напускам къщата в такъв вид.
Ако кажа на сестра ми да ми звънне по-късно и тя не го направи, звъня ѝ аз. Ако не вдигне, автоматично решавам, че е била отвлечена и убита. Дори си представям как ще реагирам, когато полицията ми звънне и потвърди страховете ми.
Ако някой поиска да подържи детето ми, ще ги наблюдавам през цялото време и ще стоя наблизо, за да съм подготвена да я хвана, ако я изпусне.
Ако някой, когото не познавам, почука на вратата, грабвам някакво оръжие в едната ръка, а с другата съм готова да набера спешния телефон (имам го на бързо набиране).
Ако си лежа в леглото и чуя шум, предполагам, че е крадец, който ще ни избие. Търся с очи подходящото оръжие и си представям какво ще направя, когато крадецът влезе в стаята.
Това сигурно ви звучи налудничаво, нали? Знам, че е така и повярвайте ми – усещането да живееш така е налудничаво. Кой би искал такъв живот? Никой, убедена съм. И въпреки това, животът на много хора е именно такъв. Някои може би имат по-малко притеснения от мен, при други сигурно е в пъти по-лошо. Има толкова много видове тревожни разстройства, но животът с което и да е от тях е еднакво труден.
Живея с прекомерния, смазващ и нереалистичен страх, че във всеки един момент нещо ужасно ще се случи. Повечето хора могат да изкарат чудесен ден с децата си на плажа. Аз през целия ден ще ги мажа със слънцезащитен крем или ще наблюдавам водата с бинокъл за появата на акули.
Функционирам по този начин откакто се помня и съм убедена, че голям принос за това има фактът, че изгубих и двамата си родители, както и повечето по-възрастни роднини освен един. Част от мен осъзнава, че близките ни могат да си отидат внезапно, затова и съзнанието ми ме кара да стигам до крайни и нелогични предпазни мерки да държа всички в безопасност.
Това е първият път, когато споделям всички тези подробности с някого извън най-близките ми. Препрочитайки нещата, които написах и разглеждайки линията на мисълта си черно на бяло, е болезнено и виждам защо бихте го сметнали за налудничаво. Извадих на показ най-дълбоките си страхове и несъвършенства и ги предлагам на всеки, който би поискал да ги прочете. Надявам се, че ще има хора, които ще осъзнаят че не са сами, и други, които ще разберат, че такива като нас не са просто „темерути“, които трябва да се „отпуснат и успокоят“. Защото ако можехме да го направим, щяхме. Повярвайте ми.
Започнах да медитирам и да се моля, което ми помогна много. Моят проблем се корени в необходимостта ми да контролирам всичко, докато всъщност нищо не е реално под мой контрол. Не мога да контролирам вятъра, времето, трафика, гравитацията, небето или някой друг, освен себе си. Трябва да осъзная това и да се освободя от напрежението, което идва от усилието да се уверя, че всичко се случва точно по моя предварителен план.
В същото време, искам хората да разберат, че не се преструваме. Всичко това е много, много истинско. Нуждаем се от по-малко критика и осъдителност от другите и от повече обич и подкрепа. Ако познавате някого с тревожно разстройство, не го омаловажавайте, не го карайте да се чувства глупав или „луд“. Попитайте как можете да помогнете и го уверете, че сте насреща за него. Изключително трудно се живее по този начин, но стабилната подкрепа може да промени много.“
Коментари