Понякога се случва раждането да не протече по начина, по който сме си го представяли.
Понякога има неочаквани усложнения или медицински показатели, поради които естественото раждане е невъзможно. Много майки страдат от стигмата, че не са родили "нормално". Нина Търскани споделя за сайта ScaryMommy какво е научила самата тя след като се е наложило да роди със цезарово сечение, въпреки че планът ѝ винаги е бил да роди естествено.
"Тази снимка беше направена във вторник сутрин (след като изтрих сълзите си и избърсах сополивия си нос), десет минути след като съпругът ми ме остави у дома с новороденото ни бебе, за да се върне на работа." Не се бях подготвила за този на пръв поглед незначителен момент. Но сега тук в празната къща бяхме само аз, моето бебе и осъзнах, че нямам никаква представа какво правя.
Няколкото дни, през които той остана у дома с мен и бебето всъщност бяха блажени и протекоха така ,както всички ми казва. Прекарахме по-голямата част от времето си на дивана, като ставахме само за храна и да сменим пелените на бебето. Всеки звук, усмивка, кикот, прозяване, който издаваше нашето сладко момче, беше безкрайно чудо в очите ни.
Същата сутрин мъжът ми ми помогна да сляза по стълбите към убежището на дивана ми, донесе ми смути и закуски - дори предварително ми подготви обяда с подробни инструкции за притопляне. Мисля, че беше толкова нервен толкова, колкото и аз - и си представяше, че мога да изгоря къщата из основи с изтерзаното ми от липса на сън съзнание.
Целуна ме по челото, целуна бебето и тръгна към офиса. Щом чух вратата на гаража да се затваря, избухнах в сълзи.
Не знам защо бях толкова разстроена; мисля, че бв продължение на няколко дни бях на седмото небе от щастие, че дори за секунда не си позволих да се отдам на реалните си чувства и усещания. Раждането е страшно, диво, красиво нещо. Но все още не бях имала шанс да остана насаме с мислите си и изведнъж се озовах на дивана, слушайки новините, и ме заляха всички възможни чувства, добри и лоши.
Все още се мъчех да приема факта, че раждането не протече така, както исках. При последния преглед с ултразвук докторът установи, че моето сладко бебе е оплетено в пъпната си връв и трябваше да ме приемат в 8ч сутринта на следващия ден за секцио. Плаках, когато лекарят ми го каза. Нямах време дори да го асимилирам. Притеснявах се главно за безопасността на бебето си, с пълно право, но не отделих време да помисля за себе си. Прибрах се вкъщи, реорганизирах чантата си за болницата за 47-ти път и прочетох всички глави за цезаровото сечение, които бях прескочила в книгите за бременност и раждане.
Тръгнахме за болницата в 4:30 на другата сутрин. Бях нервна, но готова. Готова да се срещна с моето малко момче и да премина през всичко, което ме очакваше там. Все още не бях осмислила страха си от операцията. Съпругът ми беше мил, правеше редица глупави неща, за да облекчи тревогите ми, но и той беше нервен.
Започнах да осъзнавам какво се случва едва когато ме подготвяха за спинална упойка в операционната. Спомням си този момент толкова ясно, както и лицата на всички. Множество лекари и медицински сестри в стаята, анестезиологът, а от някъде се чуваше как Адел пее "Hello, it's me ..."
Спомням си, че мислех, че е толкова смешно, но нямах с кого да споделя смеха. Чувствах се сама. Поех бавно и дълбоко дъх, докато ме подготвяха за операция. Фокусирах си върху предстоящата среща с бебето ми и вложих усилие, за да блокирам негативните мисли. Това беше раждането. Това беше най-важно. И все още бях смела.
След като ме подготвиха за операцията, пуснаха съпруга ми в залата и страхът ми се поуталожи. Следващите ми спомени са малко неясни, но всичко, което знам, е, че щом доближиха лицето на бебето ми до моето, го целунах и вдишах най-сладката миризма. Той беше при мен и нямаше значение как стигна тук.
Дните на възстановяване в болницата имаха своите възходи и падения. Болката идваше на вълни и аз се борих с нея. Бях решена да стана и да ходя възможно най-скоро. Знаех, че ако мога да направя това, възстановяването ми ще бъде по-бързо и бих могла да се върна към удобствата на дома си. Това, което не осъзнах е, че ще ми липсват „удобствата” на болницата. Липсваше ми да имам медицинска сестра, която да отговаря на моите въпроси, някой да ми напомня да взимам лекарството си на всеки четири часа и акушерка, която да ми помогне с трудностите при кърменето. По дяволите, дори ми липсваха странните малки чаши ябълков сок, които бяха толкова вкусни след като бях стояла гладна цял ден!
Справях се с възстановяването си като шампион и ни изписаха един ден по-рано. Прибирането вкъщи беше удобство със сигурност, но във вихъра на следродилния период нямах шанса да обработя всичко, което току-що бях преживяла.
Когато съпругът ми тръгна за работа този вторник сутрин, след моя моментен срив гушнах бебето си силно, стегнах се и щракнах тази снимка. Толкова съм благодарна за всичко, което имам сега, дори тъмните кръгове под очите. Това е напомняне да се заземите, дори във вихъра на раждането и следродилния живот. Отделете секунда, за да се свържете със себе си и обещавам, че ще това озари тези щастливи моменти още повече.
Моята майка винаги казва: „Първо трябва да поставите кислородна маска на себе си, преди да помагате на другите.“ Майчинството е въплъщение на тази фраза. Не можете да наливате от празна чаша, а лудостта и красотата на т.нар .четвърти триместър могат много бързо да изпразнят тази чаша.
Моят съвет? Намерете прости радости през тези седмици и месеци след раждането: радости, които не идват просто от бебето. Може би разковничето е да гледате някой скапан сериал, или да пазарувате онлайн в 3ч сутринта, или просто да измиете косата си! Всичко, което мога да кажа, е, че ние майките се справяме прекрасно и го дължим на себе си да поставим кислородната маска първо на своето лице."
Коментари