Споделената история на една жена. Как загубата на собствената ѝ майка се отразява на пътя ѝ като родител.
„Беше ужасно горещ ден. Вече бременна в осми месец, качвах бременното си тяло по стълбите към тавана ни. Рекички пот потекоха по гърба ми, когато се настаних в задушното пространство, за да ровя в кутии със снимки и спомени. Разбира се, това вероятно не беше най-добрата идея, но бях на мисия. Знаех, че синът ми ще се появи след няколко седмици и имах нужда от последен елемент, за да завърша детската стая – снимка на майка ми, направена точно преди да се родя.
Майка ми почина внезапно в автомобилна катастрофа, когато беше едва на 53, а аз 21-годишна студентка. Въпреки че знам, че не съществува такова нещо като „правилно“ време да загубиш родител, беше особено жестоко да ми я отнемат точно в този момент от живота ми. В дните, седмиците и годините след като почина, аз не само оплаквах загубата на това, което вече нямах, но и това, което никога нямаше да бъде. Тя никога нямаше да ме види да завърша университет, никога нямаше да ми помогне да избера сватбена рокля, никога нямаше да види внуците си.
Така че в напрегнатите последните седмици от бременността ми, изпитах непреодолимо чувство на спешност да намеря тази снимка, да я поставя в стаята на сина ми, за да порасне той под нейния бдителен поглед. Около половин час след като започна търсенето ми, ровейки сляпо в една от кутиите, пръстите ми напипаха износената корица на търсения от мен албум. Вдигнах го към светлината и разлиствах страниците, докато образът на майка ми ме озари от снимката – млад, обнадежден и леко уплашен.
След като родих сина си, тази снимка се превърна в нещо повече от начин да свържа детето ми с бабата, която той никога няма да познае. Да виждам лицето ѝ всеки ден ми напомня колко мимолетен може да бъде животът – един ден си бременна и развълнувана, с щастливо бъдеще пред теб. Следващия може да те няма. Това е сурова истина, която вдъхва нов смисъл на родителството за мен.
Винаги съм знаела, че ще бъда практична майка. Имах известни затруднения при забременяването, така че когато най-накрая видях положителния тест за бременност, веднага започнах да фантазирам за всички забавни неща, които ще правя с детето си. След като се роди, синът ми стана мой малък помощник. Водя го навсякъде – разходки до магазина, екскурзии до музеи, зоологическата градина и плажа. Напролет, когато засаждаме градината си, той е до мен със своите малки лопатка и лейка. А на Коледа заедно украсяваме къщата и двора, и правим бъркотия рамо до рамо в кухнята, печейки празнични бисквитки.
Дори в обикновените дни аз съм негов спътник. Щастлива съм да прекарваме часове заедно в оцветяване и четене. Нямам нищо против да пълзя по пода, за да му помогна да построи перфектната кула от играчки. Обичам да тичаме заедно из задния двор или да усъвършенстваме нашата техника за хвърляне на фризби.
Разбира се, от една страна искрено се радвам да бъда родител и да прекарвам много време с детето си. Но има още нещо. На заден план в съзнанието ми съществува постоянна тревога, че може да не съм винаги тук за него. Възможността, че мога да се кача в колата в някой обикновен ден и да не се прибера повече – точно като майка ми – е валидна всеки ден, който прекарвам с детето си. Макар че звучи потискащо, това всъщност е напомняне да се възползвате максимално от моментите ни заедно. Старая се времето на сина ми с мен да бъде изпълнено с любов и радост и искам той да има огромна колекция от спомени, които да го подкрепят, когато физически не съм вече до него.
И аз искам той да има по-осезаеми напомняния за моята любов. През моето детство майка ми предпочиташе да прави снимките, вместо да се появява самата тя на тях. Така че, имам много снимки с баща ми и сестрите ми, но много малко с нея. Поради тази причина се старая да съм по-често пред обектива. Дори да е само селфи от вкъщи или да не се чувствам особено фотогенична този ден, все пак се снимам. Синът ми няма да гледа торбичките под очите ми, нито ще съди дали дрехите ми стоят добре – ще види момент с майка си.
Преди всичко загубата на майка ми ме научи никога да не приемам за даденост факта, че ще съм тук за детето си. Научи ме да присъствам повече в живота на му, да оставя телефона си и просто да бъда в дадения момент със сина си. Загубата ѝ ми напомня какъв късмет имам да го държа здраво до себе си, да се наслаждавам на простичкото удоволствие да го разсмея и да избърша сълзите му, когато плаче.
Щях ли да бъда толкова добър родител, ако майка ми не беше починала? Вероятно, но не мога да кажа със сигурност. Това, което знам, е, че тези от нас, които носят загуба като тази, имат необичайна способност да виждат бъдещето. Осъзнаваме, че в един момент вече няма да сме тук за децата си. И ние знаем точно колко болезнено ще бъде това отсъствие за нашето дете. Нищо не можем да направим, за да им попречим да преживеят тъгата от загубата, но можем да ги подготвим по-добре да се справят с отчаянието да загубят родител, като създадем основа от любов и щастливи спомени, които да ги подкрепят дълго след като нас ни няма.“
Текстът е адаптиран от: www.parents.com
Коментари