Носителят на „Пулицър“ Антъни Доер събира минало, настояще и бъдеще в новия си роман

Той съпровожда петима петокласници от началното училище до Обществената библиотека през завеси от падащ сняг. Мъжът е над осемдесет, с брезентово яке, с високи обувки, затворени със самозалепващи се ленти; вратовръзката му е с десен на анимационни пингвини, пързалящи се на кънки. През целия ден в гърдите му постепенно се е трупала радост и сега, като гледа затичалите се по тротоара деца – Алекс Хес, нахлупил картонена магарешка глава, Рейчъл Уилсън, понесла пластмасова факла, Натали Хернандес, стиснала портативен мегафон – чувството заплашва буквално да го гътне.

Минават покрай полицейския участък, службата по парковете, офиса на брокерската агенция „Райски двери“. Обществената библиотека на Лейкпорт е двуетажна викторианска сграда с високи фронтони на ъгъла на Лейк и Парк, която е била дарена на града след Първата световна война. Коминът ѝ е наклонен; улуците ѝ са провиснали; на три или четири прозореца по предната фасада са поставени лепенки върху пукнатите стъкла. Няколко сантиметра сняг е натрупал по хвойновите храсти от двете страни на пътеката и върху пощенската кутия на ъгъла, изрисувана да прилича на бухал.

Децата се втурват по пътеката към верандата, изреждат се да удрят длани за поздрав с Шариф, детския библиотекар, който е излязъл навън, та да помогне на Зено да изкачи стълбите. Шариф е със светлозелени капси на ушите, а по косъмчетата на ръцете му искрят остатъци от брокатен спрей. На тениската му пише „ОБИЧАМ ГОЛЕМИ КНИГИ И НЕ МОГА ДА ЛЪЖА“.

Вътре Зено избърсва замъглените стъкла на очилата си. Хартиени сърца са залепени на предната страна на гишето на рецепцията, на стената отзад има табела в рамка: „На въпроси се отговаря тук“.

Върху масичката за компютъра на всичките три монитора спиралите на скрийнсейвъра се извиват в синхрон. Помежду рафта за аудиокниги и две оръфани кресла от плочките на тавана радиаторен теч капе в голям контейнер за смет.

Пляс-пльок.

Децата разпръсват сняг навред, докато препускат към детската секция на горния етаж, а Зено и Шариф се споглеждат усмихнати, когато тропотът от крака спира на върха на стълбите.

– Леле – чува се гласът на Оливия От.

– Гръм и мълнии – виква Кристофър Дий.

Шариф подхваща Зено за лакътя, докато се качват. Входът на секцията на втория етаж е преграден от шперплатова стена, напръскана със златен спрей, и в центъра ѝ, над малка врата с арка, Зено е написал:

Ὦ ξένε, ὅστις εἶ, ἄνοιξον, ἵνα μάθῃς ἃ θαυμάζεις

Петокласниците са наобиколили шперплата, снегът се топи по якетата и раниците им и всички вперват поглед в Зено, а Зено изчаква да си поеме дъх от изкачването.

– Всички ли помнят какво значи това?

– Разбира се – казва Рейчъл.

– Ъхъ – отвръща Кристофър.

Натали се надига на пръсти и проследява с пръст всяка дума. Страннико, който и да си, отвори това и ще се смаеш от наученото.

– Да му се не види – възкликва Алекс, стиснал под мишница магарешката глава. – Сякаш ще влезем в самата книга.

Шариф включва осветлението на стълбите и децата се скупчват пред малката врата под червеното сияние на надписа „Изход“.

– Готово ли е? – подвиква Зено.

От другата страна на шперплата Мариан, директорката на библиотеката, се обажда:

– Готово.

Един по един петокласниците минават през малката врата с арка в горния край в Детската секция. Рафтовете, масите и табуретките, които обикновено изпълват пространството, са избутани до стените и на тяхно място са поставени трийсет сгъваеми стола. Над столовете от гредите на тавана на конци са провесени десетки картонени облаци, напръскани с брокат. Пред столовете има малка сцена, а зад нея, върху платно, покриващо цялата задна стена, Мариан е изрисувала град сред облаците.

Златни кули със стотици малки прозорци в тях, увенчани с вимпели, се издигат на групи. Около върховете им се вият гъсти ята птици – малки кафяви овесарки, големи сребристи орли, птици с дълги извити опашки и други с дълги извити човки, познати на света птици и такива, родени от фантазията. Мариан е загасила горното осветление и в лъча на единичен караоке прожектор на стойка облаците искрят, ятата трептят, а кулите изглеждат като осветени отвътре.

– Това е... – подхваща Оливия.

– По-хубаво е от... – промълвява Кристофър.

– Облакът Кукуландия – прошепва Рейчъл.

Натали оставя мегафона си, а Алекс скача на сцената. Маргарет подвиква:

– Внимателно, боята може да не е изсъхнала навсякъде.

Зено сяда на стол на първия ред. Всеки път, като мигне, под клепачите му пробягва спомен: баща му се изтърсва по задник в снежна пряспа; библиотекар отваря чекмедже с каталожни карти; мъж в затворнически лагер изписва гръцки букви в прахта.

Шариф показва на децата как е организирал пространството зад сцената около три книжни рафта, отрупани с реквизит и костюми, и Оливия нахлупва върху косата си латексова шапка, с която изглежда плешива, Алекс дотътря в центъра на сцената кашон от микровълнова печка, изрисуван като мраморен саркофаг, Алекс се протяга да докосне кула в изрисувания град, а пък Натали вади лаптоп от раницата си.

Телефонът на Мариан бипва за съобщение.

– Пиците са готови – прошепва тя в здравото ухо на Зено. – Ще ида да ги взема. Връщам се завчас.

 – Господин Нинис? – Рейчъл потупва Зено по рамото. Червената ѝ коса е прибрана на плитки, снегът се е разтопил на капчици по раменете ѝ, очите ѝ са широко отворени и блестят. – Нима вие построихте всичко това? За нас?