Роман за детството, но не за деца.
Независимо дали с пътешествията си, описани в сборника „Мистичните Родопи“ , или с омагьосващите светове, които вплита в някои от най-обичаните си книги като „Уроборос“ и „Дневникът на кралския гъделичкар“, писателят и приключенец Иво Георгиев отдавна е доказал, че въображението и страстта му към добрите истории не познават граници.
Оригиналните му сюжетни решения и неповторимият му стил отново намират отражение в още една великолепна история, излязла изпод причудливото му перо – романа „Дин Ден“, който вече е на пазара (ИК „Сиела“).
Написан на автентичния език на децата, „Дин Ден“ е история, която се простира отвъд „голямото дърдорене на големите“ и черно-белите граници, които сами си поставяме.
Дин Ден живее заедно с много други деца в голяма къща извън града. В нея малчуганите пеят песнички, играят, учат и правят странни упражнения.
А всеки един от тях тайничко вярва, че майките им ще дойдат и ще ги приберат вкъщи – „след известно време“. Дин Ден също вярва, ала това време все така упорито не идва.
Още от малък Дин Ден обича да разказва истории и да си измисля имена за нещата около себе си – ей така да си оправя настроението. Детското му въображение ражда какви ли не измишльотини за царства и юнаци, за страшни змейове и други грозници, с които малкото момче забавлява другите деца.
Ала в нито една от историите си той не намира обяснение за това тайнствено и непонятно нещо, което се случва в детската им градина. Нещо, което директорката им нарича „научен ексеремент“. Или поне това чува Дин Ден през тайната дупка, която открива към кабинета ѝ.
Кой е измислил тъжнотията? По-силно ли е злото от доброто? Как да живее в свят, в който между героите и злодеите няма ясно поставена граница?
Въоръжен единствено с любопитството си и с безбройните си истории, Дин Ден се опитва да намери отговорите на толкова много въпроси от живота на възрастните. И колкото повече търси, сякаш все повече не иска да ги разбира. А само да се надява неговата приказка да има щастлив край…
Прям, безкомпромисен и по детски невинен, „Дин Ден“ от Иво Георгиев е чудат и проникновен роман за искрената мъдрост, която сякаш оставяме да ни се изплъзне по пътя към порастването. Роман, който ни кара да се запитаме: защо му е на света да си играе на войни и да бъде несправедлив, да се разделя и обвинява? Защо наистина, когато има толкова много деца, които чакат майките им да ги приберат вкъщи?
Из „Дин Ден“ от Иво Георгиев
15.
Умковците са облечени с жълти престилки. Нашите пък са зелени. И на всяка престилка имаме кръгъл знак със засмяна жабка, а на техните има опулена лисичка с остри ушички и с такъв един поглед. Така се различаваме лесно. След закуска почваме да играем – ако е хубаво времето, излизаме на двора, а ако вали, си стоим вътре. Понякога, след като сме играли няколко игри или сме построили цял замък, госпожа Дора извиква умковците в друга стая и доста време не ги виждаме. През това време нас ни карат да подреждаме играчките или спалнята на лисичките, или каквото има друго за подреждане. Това с подреждането е гадория. Много го мразим. Като се съберем отново заедно, умковците се хвалят, че са им дали лакомства и са играли на нови игри с букви и цифри.
После идват Очилатия господин и Очилатата госпожа и ни питат какво сме научили и какво сме нарисували. Умковците знаят повече букви и песни и смятат по-добре от нас. Ние пък сме подредили повече играчки и сгънали повече пижами от тях, ама за това никой не ни пита. Яд ме е, че Дядо Боже е решил така, но не мога копче да му кажа. Знам го от госпожа Рут – на Дядо Боже никой не може копче да му каже. Не е честно това с копчето и това, че не ни питат дали искаме да ни слагат магданоз в супата. Пък Вързаван му казва „мандагос“. Той обича да се порязва и да си гледа кръвта. То кой ли обича магданоз – пфу! – няма за какво да го обичаш. Веднъж дори майчицата Джулева ме наказа, нащото ѝ казах по време на обяда: „Пък, госпожо, ти като умреш и като те роди друга майка, сигурно и ти няма да обичаш магданоз“. Тя първо се ухили, но после ми се скара, че така съм я обидил. Накара Мемо да ме заведе в ъгъла, да ми нахлупи „шапката невидимка“ на главата и да ме пази там, докато съм наказан. Всеки ден някой от жабчетата е наказан да стои прав в ъгъла, с нахлупена шапка на главата, от която нищо не виждаме, а умковците ни се присмиват. Затова ѝ казваме „шапка невидимка“. Като ти я нахлупят, нищо не виждаш – даже и себе си.
Коментари