Bulgaria
info@babyspace.bg 359 2 489 94 92
2022-03-17 16:36:54 +0200 От следвоенна Япония до Париж и Лондон, дебютният роман на Аша Леми Историческият роман на Аша Леми е впечатляваща хроника на оцеляването. Следвоенна Япония оживява в дебютния роман „Петдесет думи за дъжд“ от Аша Леми

Следвоенна Япония оживява в дебютния роман „Петдесет думи за дъжд“ от Аша Леми

Следвоенна Япония оживява в дебютния роман „Петдесет думи за дъжд“ от Аша Леми 470 900
От следвоенна Япония до Париж и Лондон, дебютният роман на Аша Леми Историческият роман на Аша Леми е впечатляваща хроника на оцеляването.

Само месец след излизането си дебютният роман на Аша Леми „Петдесет думи за дъжд“ се превърна в безапелационен бестселър на New York Times и оглави списъците с предложения на някои от най-известните книжни клубове в Америка.

Нежна и епична, „„Петдесет думи за дъжд“ се появява и на български език в превод от Надя Златкова (ИК „Сиела”), за да отведе родните читатели на ослепително пътешествие през континенти и десетилетия, започнало в отломките на следвоенна Япония.

Киото, Япония, 1948 г. „За една жена е добре да се научи да мълчи… Не поставяй под съмнение. Не възразявай. Не се съпротивлявай.“ Това са най-важните уроци, които осемгодишната Норико „Нори” Камиза е научила от майка си преди да я види за последен път.

Нори няма да пита защо майка ѝ я изоставила пред портите на фамилната им къща само с тези последни думи. Няма да се възразява, когато баба ѝ и дядо ѝ я държат затворена на тавана на огромното им имение, криейки я от света. И няма да се съпротивлява на изгарящите химически бани, на които ежедневно я подлагат в опит да изсветлят цвета на кожата ѝ.

Защото самото съществуване на Нори е позорна тайна за аристократичната фамилия Камиза, сродена с императорското семейство. Тайна, която заплашва да опетни безупречното им родословие в страна, в която репутацията е всичко.

Послушна до краен предел, Нори умее да мълчи. Да търпи. Да приема самотния си живот въпреки естествения си интелект и любопитство за света отвъд стените на тавана. До момента, в който в имението не се появява нейният полубрат Акира.

Талантлив, амбициозен и властен, той е законният наследник на фамилията, предопределен да продължи името ѝ към бъдещето. Единствен Акира вижда Нори като уплашеното дете, което е. В негово лице тя открива невероятен съюзник, с когото я свързва силна връзка. Връзка, която страховитите ѝ баба и дядо са готови на всичко да прекъснат – готови са дори да я изпратят в дом за гейши.

По пътя към порастването Нори ще научи, че цената на свободата най-често е болката. Но веднъж зърнала света навън, тя е готова да се бори, за да стане част от него – дори тази битка да ѝ коства всичко.

„Петдесет думи за дъжд“ е впечатляващ по стил и размах дебют – разтърсваща приказка за любовта и загубата, за предразсъдъците и семейните корени, които трудно могат да бъдат изтръгнати.

Смел и автентичен, историческият роман на Аша Леми проследява живота на момиче с грешен цвят на кожата, което трябва да се научи да вирее в следвоенна Япония – въпреки предателствата и разочарованията, въпреки прогнилата почва, в която расте. И да превърне живота си във вдъхновяваща одисея за оцеляването.

 

Из „Петдесет думи за дъжд“ от Аша Леми

Болката идваше бързо. Тя се появяваше в пламъци на ужасяващо великолепие. Нищо не можеше да я спре, щом веднъж поемеше по ужасния си път.

Болката идваше бързо. Отминаването ѝ отнемаше по-дълго време.

 Нори почти се радваше на началото на болката – посрещаше я с отворени обятия, защото знаеше, че е най-хубавото от онова, което щеше да дойде. Първо беше гъделичкането, сякаш малко перце играеше жига върху кожата ѝ. После идваше бавното парене. Един по един всеки нерв в тялото ѝ започваше да крещи, докато всички запищяваха в съзвучие и оформяха протестен хор. После идваха сълзите, които тя напразно се опитваше да спре. Когато беше по-малка, Нори се бе научила да не им се противи, защото това само влошаваше всичко.

Когато се противеше, започваше да не ѝ достига въздух, задъхваше се, дишаше на пресекулки през носа и усещаше как гърдите ѝ се стягат. От носа ѝ потичаха сополи и се смесваха със сълзите, създаваха неприятна течност, която прекалено често капеше в отворената ѝ уста. Подобре беше да приеме сълзите с колкото може повече благоприличие и достойнство. Те щяха да текат тихо по бузите ѝ, безспирни и хладни като бълбукащо поточе.

В това поне имаше известно самоуважение.

– Приключихме за днес, Норико-сама.

Нори насили парещите си очи да се фокусират върху говорещия – прислужница, малко над трийсетте, с кръгло, весело лице и топла усмивка.

– Благодаря, Акико-сан.

Прислужницата внимателно ѝ помогна да се изправи в порцелановата вана, като предложи на десетгодишното дете ръката си, за да се облегне на нея, докато става. Острият допир на въздуха върху голото тяло на Нори я накара да извика тихо и коленете ѝ се подгънаха. Акико я хвана, за да не падне, и с учудваща за дребното ѝ тяло сила я вдигна от ваната и я сложи на подготвения за нея стол.

Нори започна да се люлее напред-назад в желанието си постоянното движение да успокои треперенето вътре в нея. След няколко минути болката избледня достатъчно, така че можеше да отвори очи. Загледа се в Акико, която изливаше смесицата от топла вода, белина и миниатюрни частици кожа с бадемов цвят – нейната кожа – в канала.

– Мислиш ли, че помага? – попита тя, като мразеше нетърпението, което се промъкваше в гласа ѝ. – Акико, мислиш ли, че помага?

Акико обърна закръгленото си лице да погледне детето, оставено на нейните грижи. Нори не можа да разгадае изражението на лицето ѝ. Но после Акико се усмихна леко и Нори се изпълни с облекчение.

– Да, малка госпожо, мисля, че помага. Баба ти ще е доволна.

– Мислиш ли, че ще получа нова рокля?

– Може би. Ако тя ми даде пари за плат, ще ти направя лятна юката. Старата вече едва ти става.

– Искам синя. Това е благороден цвят, нали, Акико?

Акико сведе очи и започна да облича Нори в чиста памучна долна риза.

– Синьото много ще ти отива, малка госпожо.

– Това е любимият цвят на обасама.

– Да. Сега върви. Ще ти донеса храната след един час.

Нори насили крайниците си да се раздвижат, без да обръща внимание на тъпото пулсиране на болката. Тези ежедневни вани помагаха, знаеше, че помагаха. Баба ѝ беше поръчала чак от Токио най-хубавия ексфолиращ сапун за вана, който изобщо можеше да се купи. Нори понасяше болката с готовност, защото знаеше, че след време резултатите ще си струват всички възможни страдания. Ако Акико ѝ позволеше, щеше да остане във ваната и цял ден, но кожата ѝ беше чувствителна и ѝ беше разрешено да стои в нея само по двайсет минути. На левия си крак имаше пурпурно петно от изгаряне, което трябваше да крие с по-дълги поли, но Норико нямаше много против, защото кожата около изгореното беше прекрасно бледа и светла.

Искаше цялата ѝ кожа да изглежда така.

...

 

Коментари

Neutral avatar

Подобни статии


Нашите спонсори

Нашите партньори