„Приказки за смелчаците от Орехова хора“ от украинската писателка Катерина Егорушкина се бори с детските страхове

Богато илюстрирана от Альона Ястремска тази книга разказва седем истории за детските страхове.

Без значение възрастта, на която сме, често ни преследват страхове от детството – като страх от тъмнината, страх от това да допуснеш грешка, да се изложиш пред другите, да отидеш на ново място. Често тези страхове са могли да бъдат преодолени още в най-ранна възраст, стига причинителите им да бъдат логично обяснени и „разобличени“.   

В „Приказки за смелчаците от Орехова гора“ с илюстрации на Альона Ястремска украинската писателка Катерина Егорушкина разказва седем вълнуващи истории за детските страхове, като всяка от тях е придружена от съвети – и за децата, и за родителите, за да може семейството и приятелите заедно, с разбиране, любов и толерантност да преодолеят всеки проблем.

Децата на животните в Орехова гора посещават Кръглата детска градина и Триъгълното училище. Там всеки ден срещат нови предизвикателства. Малкият еднорог Тарасик се страхува от първия учебен ден, мишката Льоля –  от тъмнината, кенгуруто Кико пък мисли, че родителите му не го оби­чат вече. Катеричката Марта се плаши от височини, Ромчик – от огъня, а зайчето Мирко – от лекари. Там е и вълчето Боц, което най-много се страхува да се срамува, и се опитва да не го покаже.

 

Но благодарение на вълшебните рецепти на мъдрата Сова, всички те ще станат част от клуба на „Смелчаците от Орехова гора“, ще разберат как да побеждават страховете и как да правят все по-уверени крачки в невероятното приключение на живота.

В тази богато илюстрована книжка ще откриете съвети както за малките читатели, така и за родителите. В нея са разгледани детските страхове, за които възрастните често нямат правилните обяснения и решения – страх от високо, от тъмно, от огън, от ново училище или детска градина, страх от лекаря, от това да не допуснеш грешки и да се изложиш. Страх от появата на ново братче или сестриче.

Катерина Егорушкина превръща всяка една от тези ситуации в забавни приключения, които децата да преодолеят със смях, но и да получат ценна поука, a богатите илюстрации правят „Приказки за смелчаците от Орехова гора“ идеалната приказка за лека нощ за малки изследователи, с която да посрещнат падането на нощта и светлосенките в живота безстрашно.

В момента Катерина Егорушкина все още живее в градче близо до Киев въпреки войната в Украйна, а нейните истории се опитват да обяснят на малките читатели объркания и понякога ужасяващ свят на възрастните.

 

„Приказки за смелчаците от Орехова гора“ от Катерина Егорушкина

 

ХBАНИ МРАКА

В мишата дупка миришеше на слама и прясно набрана цареви­ца. Мама Мишка пакетираше запаси за зимата в многобройни чу­вали и буркани, лепеше им етикети и ги надписваше старателно:

„Най-кръгли зрънца царевица. За съседката госпожа Врана“.

„Млади зрънца. За каша за децата“.

„Царевична коса. За лечебен чай за баба“.

Този път татко Мишок трябваше да слага децата да си лягат и затова той взе книгата, намести се във фотьойла и започна да че­те: „Някога много-много отдавна, когато горските мишки живе­ели в непроходими храсталаци и гризели корени...“.

– Тате, а корените сладки ли са били?

– Болели ли са ги зъбките?

– Виждали ли са динозаври?

– Да. Не. Да – отговори татко и се опита да чете по-нататък. Но с пет деца не е лесно да се оправяш.

– Тате, тези наши предци също ли са спали през деня и са си играли, учили и работили през нощта? – поинтересува се миш­ката Льоля.

– Да, дъще. Всички мишки живеят така отдавна.

– Иска ми се всичко да е на обратно – тогава няма да е толкова страшно...

Льоля придърпа одеялото презглава.

– Тате, чети по-нататък! – помоли мишокът Вас.

– Добре. Но вече нито писък.

***

Татко дочете все пак приказката, в края на която всички герои заспаха. Изглежда, че заедно с тях заспаха и мишлетата.

– Лека сутрин, дечица – прошепна Мишокът и се надигна да за­гаси лампата.

– Недей... – помоли го Льоля, като си подаде носа изпод одея­лото. – Не я гаси, страх ме е.

– От тъмното ли се страхуваш? – попита бащата и седна до дъ­щеря си.

– Да...

– Я си затвори очите за малко. Тъмно ли е?

– Много.

– Страшно ли е?

– Не.

– Ето виждаш ли, очите ти просто искат да си починат. И лампата иска да си почине, и стаята с играчки, и дървото на нашата дупка...

Тъмнината е почивка. Дори сенките в тъмнината се разтварят и си почиват. Няма от какво да се страхуваш.

– Ами, ако все пак още ме е страх? – попита Льоля.

Татко Мишок прегърна дъщеря си:

– Най-важното е, че не се страхуваш да кажеш за страха си. То­ва вече е половин победа. Страховете, за които мълчиш, стават по-силни. А тези, за които говориш, отслабват, отслабват и после съвсем изчезват, като сенки в мрака.

Льоля заспа. Татко ѝ я целуна по рижото пухкаво челце, изгаси лампата и затвори вратата след себе си. Стаята мигом се изпъл­ни с подземен мрак – всички си почиваха, загледани в цветните си сънища.

***

– Хайде, сънчовци-мънчовци! Време е за ставане! – каза мама Мишка и включи лампата.

– Вече вечер ли е? – поинтересува се Вас и закри очите си с въз­главницата.

– Да, вече се смрачава, днес е почивен ден и ще ни долетят гос­ти – съобщи мама.

Наистина, мишоците тъкмо се измиха и седнаха да вечерят, ко­гато в дупката им долетяха семейство прилепи, които помахаха за поздрав с крила. Мама Мишка постави пред гостите гърнен­ца с ошав и извади от едно бурканче малко сушени молци с пуд­ра захар (това са специални лакомства за прилепите!). След като хубавичко си хапнаха, децата изхвърчаха да си играят на двора. Само Льоля не излезе: тя искаше да остане с мама в добре осве­тената кухня... Поне тук няма да ти се привидят някакви страши­лища или горски котки, стаили се в тъмните храсти.

– Хей, Льоля! – извика от вратата Вас. – Ела с нас! Прилепчета­та са измислили някаква нова игра.

– Нова игра ли? Чакай, идвам!

Любопитството победи. Все пак да си седиш вкъщи и да се стра­хуваш е твърде скучно.

Когато Льоля излезе, навън вече беше съвсем тъмно. Братчета­та, сестричетата и приятелите прилепчета обсъждаха правилата на новата игра:

– И така, деца, тази игра е за смелчаци – разказа прилепчето Кост. – Казва се „Хвани мрака“.

– Еха, интересно! – спогледаха се мишлетата. – Как се играе?

– Почти като на обикновена криеница, само че трябва да се скриеш в най-тъмните места и да търсиш с уши. Който шуми, най-бързо ще го намерят. Когато хванеш някого, трябва на висок глас да кажеш „Хванах мрака!“.

– Тогава ти първи ще броиш, а ние ще се скрием – предложи Льоля.

– Добре – съгласи се Кост и се обърна с лице към дървото. От­начало той брои наум до десет, като се ослушваше за шумолене и крачки. После отвори очи и добави:

Едно, две, три...

Мрака хвани!

Льоля се скри в дупка на един ронещ се пън. Тя чу как в кората се движат горските мравки, как гризат короядите, как под лапич­ките ѝ старата дървесина се разпада на прах. Освен това чу как сърцето ѝ силно бие: туп-туп-туп. Чак в ушите ѝ пулсира...

– Хванах мрака! – извика Кост над ухото ѝ.

– Ох, ама защо толкова бързо? – каза Льоля и излезе от скрива­лището си.

– Прекалено силно дишаше.

– Разбира се, беше ме страх. Седях в такъв мрак, че не виждах дори върха на собствената си опашка!

– Ха! Не си виждала опашката! Ако не виждаш нещо с очите си, може да го видиш с ушите си. Или с уста – ние, прилепите, изда­ваме звук, който не всеки може да чуе. Ултразвук! А мишките мо­гат да виждат с козината си!

– Като си толкова умен, търси ти с козината си! – унило каза Льоля.

– Не се обиждай. Ела с мен да търсим приятелите – прилепчето бодро погали момиченцето с крилото си.

Льоля се усмихна и наостри уши.

– Хванах мрака! – извика мишката и тръгна да се провира през къпинака.

– Кой е там? – шепнешком попита прилепчето и размаха кри­ла над Льоля.

– Това е Вас. Чух как си бърка в носа.

– Еха, това вече е класа! – Кост очевидно беше доволен.

– Ха! Още малко и ще се науча да виждам с козината си.

***

Децата дълго си играха на „Хвани мрака“, чак докато мама Мишка не ги повика да вечерят. От чиниите им се издигаше па­ра от качамака, а в чашките им имаше билков чай. Прилепчетата бързо се нахраниха и увиснаха на тавана, докато чакаха прияте­лите си мишоци.

– Искате ли да отлетим до увеселителния парк? – предложи тат­ко Прилеп.

– Ура!!! – зарадваха се мишоците и бързо се заеха с остатъка от вечерята си. След което насядаха на гърбовете на прилепчетата и полетяха към нови приключения. Когато в далечината започнаха да блещукат ярките светлинки на парка, Льоля възкликна:

– Измислих! Искам на виенското колело!

– А аз на ракетата изтребител! – изписука Вас.

– Вижте! Там има скоростно влакче!

– И голям лабиринт от сирене!

– И батут!

– И орехова въртележка!

– Искам лимонада и ябълков чипс – каза мама Мишка.

Когато децата и големите се забавляваха така, че едва мърдаха вече с лапи и крила, дойде време да се връщат вкъщи.

– Ето това беше нощ! – въодушевено прошепна Льоля, докато се държеше здраво за гърба на приятеля си Кост. – Колко светлин­ки има долу!

– Да, нощта е приказно време. Много ни провървя да видим нощните чудеса...

– Наистина ни провървя... – съгласи се Льоля.

Когато мишките се върнаха в уютната си дупка, вече просвет­ляваше утрото, пееха дроздовете, събуждаха се мушиците. Миш­летата закусиха с апетит, измиха се и се наместиха по леглата си. Льоля се приближи към нощната лампа и я изгаси:

– Леко утро, мрак...

 

 

 

ПОСЛЕСЛОB

Приятно е да зная, че сега с вас сме в един отбор. В отбора При­ятелите на смелчаците от Орехова гора.

Надявам се, че сте научили нещо полезно и за себе си и сте ста­нали поне малко по-смели. Представете си какво би станало с ге­роите в тази книга, ако те не бяха преборили страховете си? Боц и Точица очевидно не биха излезли на сцената, Мирко не би ста­нал футболист, Льоля би треперила между четирите стени, Кико би се сърдил на братчето си, Тарасик и досега би скучал в детска­та градина, а Марта и Ромчик биха се страхували да си подадат носа от хралупата. Колко е хубаво, че близките и приятелите по­магат на децата!

Ще ви кажа честно, че от време на време в живота ви ще се по­явяват нови страхове. Например когато за първи път отидеш на училище, се страхуваш, че няма да намериш най-добър приятел. А когато намериш, приятелят ти може да замине за друг град и тогава се страхуваш, че ще го загубиш. Когато за първи път оти­деш на море, отначало се страхуваш от водата, след това от ме­дузите, после от раците, после да не плуваш надалече, но на­края любовта към морето побеждава всички тези страхове и ти се гмуркаш и се наслаждаваш на топлите вълни (като помниш да си внимателен, разбира се).

Когато вървим напред и изпробваме силите си в нещо ново – понякога се страхуваме. Още една важна тайна: страхът се пре­одолява с малки стъпки. Всеки ден с действие или постъпка и

„мускулите ви на смелостта“ ще станат по-силни. Може би някой ден ще се опитате да осъществите мечите си? Да откриете неиз­вестни планети или да напишете книга. Да създадете семейство или да построите къща. Да посадите милион дървета или да от­криете собствена орехова фабрика.

Кой знае колко интересни неща ви очакват?..

Катерина Егорушкина