Как можете да помогнете на детето си да не се страхува от зъболекаря?
Възрастните предават на децата си страха от зъболекаря. Страховете на децата се коренят в детството на родителите им. Или самият родител е бил наранен от зъболекар, когато е бил малък, или брат му или сестра му са имали травмиращо преживяване, или пък индиректно е чул някой да шепне, че ходенето на зъболекар е болезнено. И ето, че щетата вече е факт.
Устата е едно много лично пространство. Детето е стресирано при израстването на зъбите. Дори при незначително нараняване, което може леко да разкървави устата му, обикновено води до паника от страна на майката, която започва да говори високо и да плаши детето още повече. Така детето слуша за кръв и, на свой ред, също изпада в паника. Това може да го направи свръхчувствително към появата на кръв при подобни наранявания и да породи страх от зъболекари.
Има и друг начин за гарантирано травмиране на децата: инжекцията. Има родители или други близки роднини, които използват показването на инжекция като заплаха за детето, когато е непослушно, без да осъзнават какви опустошителни последици нанасят за бъдещите посещения при лекар или зъболекар. Така детето, отивайки на зъболекар, вече знае, че това най-вероятно ще бъде последвано от инжекция, а мисълта за това го ужасява.
Често се налага майката да тегли детето за ръка на влизане в клиниката.
Най-добре е детето първо да влезе във фоайето и след това в зъболекарския кабинет, за да има време да се успокои и да види, че няма нищо страшно. Ако има такава възможност, е добре детето да остане няколко минути в кабинета просто като наблюдател на случващото се вътре. Така ще има възможност да се увери, че зъболекарят преди всичко се интересува от здравето на семейството му. Лекарят трябва да информира детето, че по време на първата визита няма да прави нищо по зъбите му, а само ще ги прегледа и ще обсъдят заедно проблемите.
Повечето деца започват да плачат и крещят веднага след влизането в кабинета. В такива случаи е добре лекарят да помоли родителите да излязат от кабинета. Ако той не го направи и се опита да успокои детето с това, че е „всички малки деца плачат“, няма да бъде постигнат желания ефект. Никое дете не обича да чува, че е „прекалено малко“ и че има нужда от помощта на родителите си за всичко, което му се случва. Ако родителите излязат, лекарят ще има възможността да го изчака да се успокои и да му обясни, че тук той е начело на процеса, не иска да го нарани, а да му помогне да има здрава уста и зъби.
След този разговор родителите могат да се върнат, но ако детето започне пак да плаче, те трябва да излязат отново. Логично, плачът ще спре. Защото детето вече се е научило как да се държи и следва инструкциите на лекаря. А родителите са горди, че детето им е пораснало.
За детето целият процес е мощен стимул за увереността му, защото чувства, че може да преодолее фобията си и с гордост да се похвали за постижението си пред приятелите си на следващия ден. Освен това, този успех му дава по-голяма увереност, че се справи и с други трудности и опасения, които изпитва.
Има някои психологични техники, които помагат за това първото посещение да бъде успешно и след това лечението да бъде направено спокойно.
След първото посещение е добре зъболекарят да даде на детето дребен подарък, награждавайки го по този начин за доброто му поведение. Медикът трябва да остане сериозен и да се увери, че детето е разбрало, че в този кабинет няма да има игрички. Не бива зъболекарят да използва малки лъжи и трикове, а напротив – да спечели уважението на пациента си.
По време на второто посещение най-трудното нещо за лекаря е да се пристъпи към поставянето на упойка безболезнено. Детето не трябва да вижда иглата. Има някои словесни техники за кратко отвличане на вниманието, например лекарят да пита "Вчера (не днес, за да се замисли по-дълго) сутринта изпи ли си млякото?"
Детето обръща поглед нагоре, за да помисли и това е моментът за инжектиране на упойката. Направените изследвания в университета в Атина показват, че по този начин дискомфортът е минимален.
Тайната е материалът да бъде инжектиран в лигавицата бавно, за да започне изтръпването бавно и постепенно. Тонът на лекаря също е важен. Той трябва да бъде убедителен, когато детето реагира на болката и спокоен, когато то е спокойно и не се страхува.
Но има и деца, които вече са ходили на зъболекар, и вече са травмирани. Тези случаи изискват допълнителни усилия. Има и деца с аутизъм, с умствена изостаналост, както и деца с различни синдроми или психотични проблеми. В такива случаи трябва да бъдат използвани други методи, като седация (прилагане на успокоителни) или обща анестезия.
Най-трудна е частта с преодоляването на потенциалния страх, така че да не се стига до случаи (има такива!) на 30-годишни хора, които все още не са стъпвали в зъболекарски кабинет, въпреки сериозните оплаквания.
Работата на лекаря е комплексна услуга, като една от целите й е пациентът да бъде образован да се грижи за здравето си така, че никога да няма нужда от специалиста.
Коментари