Преподавателят по рисуване Милен Хальов създава трилогия, уловила легенди и предания от родния фолклор.
Кало Змея, любимият герой на българските деца, се завръща за решителна битка в дългоочакваната трета и финална част от поредицата на Милен Хальов!
В „Кало Змея 3 – Герои от кал“ едно необикновено дете трябва да намери сили да се помири със собственото си минало.
След вълнуващите приключения в Долната земя Кало Змея най-после открива как да стигне до родното място на своя баща – Тилилей, мистичния змейски град в облаците. Но това не е борбеното момче, което скача по покривите на Румица и е готово да предизвика целия свят. След толкова битки, поражения и натрупани болки то е на път да изуби вярата си, а междувременно забравено зло се пробужда…
В змейския град сред облаците Кало трябва да се изправи пред своя полубрат Златния змей – господар на всички змейове, който владее силата на Слънцето. Но дали той е справедливият владетел, за когото го мислят всички, или сърцето му е изпълнено с гняв и тайни кроежи?
От тайнствения Тилилей през върховете на Пирин и горите на Странджа, та чак до ръба на самия Космос, Кало и приятелите му трябва да се изправят в битка с най-зловещите чудовища, които мракът някога е създавал. От победата им зависи съдбата не само на нашата земя, но и на цялата вселена. За да надмогне злото, Кало ще се трябва да се научи не само да контролира новите си сили, но и да прощава – както на враговете, така и на себе си.
В плетеницата от легендарни места, митични създания и фолклорни предания Милен Хальов добавя трудните избори и житейски уроци, които малко по малко ни откъсват от детството и ни помагат да пораснем.
„Кало Змея 3 – Герои от кал“ е достоен завършек на една история, спечелила сърцата на хиляди български читатели и уловила по красив и оригинален начин магията на българските предания. История, която носи магия в себе си, както и вярата, че у всекиго дреме един безстрашен герой. И понякога е нужно само една Златна ябълка, за да се пробуди той.
„Кало го обичам по ред причини – позволи ми да проникна в реалния свят с въображение, върна ме към детството, олицетвори един копнеж, който успя да се превърне в любов, събра ме с прекрасни хора, поведе ме към утеха и окриление... Покрай този фантастичен свят обикнах много истини.“ разказва младият автор, който е роден в Русе и като дете е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. Измислянето на истории и създаването на илюстрации към тях се оказват неговото спасение от скуката. Те го отвеждат и в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта.
Разказването на истории с думи и образи продължава да го вълнува и се насочва към специалност Анимационна режисура в НАТФИЗ. Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина.
Именно анимацията става повод за първите му срещи с ученици. Първо започва да преподава в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама.
През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Страстта му да разказва истории се превръща в забавни видеа, с които преподава учебния материал. А с поредицата за момчето-змей и неговите приключения спечелва сърцата на и на децата извън класната стая.
Из „„Кало Змея 3 – Герои от кал“ на Милен Хальов“
***
Двата змея летяха ниско над момчето, онемели заради разкритието. Очите му озаряваха безжизненото лице на Михаела. То отказваше да я пусне, докато не се срещнеше със Златния змей.
Момчето пристъпваше по пътеката към двореца вглъбено и не вдигаше поглед към приказната природа наоколо. Не забелязваше наредените от двете му страни широкостволи дървета с необичайни корони: не от листа, а от облаци – тъмновиолетови, яркосини и кремави. От време на време някоя бледа нишка се отскубваше от тези ярки валма и ставаше част от мъгливото небе.
Слънцето, същото като това, което се вижда от Земята, пробиваше през облачната завеса.
Окаляното момче не обърна внимание на постройките, които скоро се появиха пред него. Бяха ниски сгради от мраморни блокове и кварц.
Момчето не вдигна поглед, когато взеха да се появяват високите сгради, приличащи на пирамиди, но с плосък таван. Колкото по-голяма беше постройката, толкова по-големи бяха прозорците и терасите. Тук-там се мяркаше по някое и друго мъничко прозорче, винаги захлупено от дървен капак.
Някъде встрани от момчето се чуваше плясъкът на вода. С крайчеца на окото си то забеляза сияещ фонтан, но го подмина с безразличие.
Единственото нещо, дето нямаше как да пропусне, защото двата змея го водеха именно натам, беше грамадният дворец от бял мрамор, чиито порти приближаваха. От двете страни на входа бяха нарисувани по една змия с криле и вълча глава.
Изпод натежалите си от кал клепачи момчето проследи как чернокрилият змей напуска ескорта и влиза през един от прозорците на двореца. После умът на момчето сякаш отново угасна. Изглеждаше съвсем безчувствено, докато го вкарваха в огромната зала с висок таван. Очите му светеха в златно, ала това не беше златното сияние, по което хората се прехласваха: не беше топлината на слънцето, не беше медът за клетия и не беше богатството за бедния. Беше мътна, безрадостна светлина, в която не можеше да се открие дори прашинка надежда.
Момчето чу шум около себе си, наподобяващ далечно жужене – говореха му, викаха го назидателно, яростно… Навярно, за да отговори, трябваше да се върне към това, което го заобикаляше. Трябваше да задейства разума си отново, да отмени автопилота и да се прибере в собствената си плът. Опита. Но болеше зверски много! Прасецът му гореше, петата бе напълно вцепенена, а рамото щеше да експлодира всеки миг. И това бе само физическата болка.
– НЯМА ЛИ ДА ПРОГОВОРИШ?!
Окаляното момче осъзна, че чернокосият мъж лети над него с черни криле и му крещи от дъното на дробовете си. То вдигна поглед и видя пред себе си златен трон, издигнат на постамент.
На трона седеше снажен младеж, видимо на не повече от двайсет години. Раменете му бяха широки, гърдите изпъчени, лицето – скулесто, с идеално прав нос, чуплива черна коса и очи, в които грееха златни нишки. Златни ръкави обгръщаха мускулестите му ръце, широки златни панталони се подаваха изпод края на ризницата му, а на гърба му стоеше яркочервено наметало.
Момчето наведе глава към Михаела, сякаш тъкмо бе осъзнало, че змеицата още е в ръцете му, после падна на колене грохнало.
С един-единствен скок Златният змей се хвърли от трона точно пред него.
– Пусни я – каза той с тон, който не оставяше място за възражения. Момчето я предаде внимателно, колкото можа, на сина ѝ. Златният змей я прегърна, зарови пръсти в мъртвата коса и притисна челото ѝ в гърдите си. – Същата е каквато я помня! През всички тези векове не се е променила ни най-малко.
На момчето му се прииска да заплаче, но преглътна горчивината. Само една непокорна сълза се стопи от златния му взор и заблестя надолу по бузата. Златният змей я проследи с интерес и заключи:
– Ти си мой брат. – Момчето кимна мълчаливо. Пламен стегна челюсти и притисна майка си още по-силно. – Син си на баща ми и майка ми?
Този път момчето поклати глава отрицателно.
– Син съм на Вихрен.
– Майка ти е човек – предположи Златният змей със стоманен глас.
– Да…
Някъде откъм трона се чуха недоволни възгласи и мърморене. Момчето не им обърна внимание, а Златният змей изръмжа ниско и всички притихнаха.
– Баща ми обичаше хората – подхвана той, галейки с пръсти бузата на майка си, – но не знаех, че ще стигне дотам. – Златният змей погледна нагоре умолително. – Предполагам, че щом ти водиш майка ми, той също е мъртъв.
– Баща ни е загинал още преди да се родя – сковано обясни момчето.
Откъм трона се чу жален възглас и утешителни шепоти.
– Аз поне имах няколко години, преди да го загубя – смекчи тона Златният змей. Последва кратко мълчание, което се стори на момчето тягостно като вечност в пъкъла. Единственото по-лошо от това мълчание бе следващият въпрос: – Кой е отговорен за смъртта ѝ?
Това беше. За това бе дошъл. Заради този отговор включи разума и съзнанието си, заради този момент се върна към болката на плътта, към мъчителното парене на всяка рана… на всеки нерв…
– Аз.
Слисани възгласи долетяха откъм трона и другите краища на залата. Чернокрилият змей над главите им взе да кълне. Без да се оглежда, окаляното момче усети яростните погледи, вперени в него. Недоволството нарастваше…
– Тишина! – нареди Златният змей. Не всички се подчиниха и той повтори, но този път така, че думите му да замразят и последния език, осмелил се да е непокорен. – Всички да напуснат залата – даде нова заповед и впери златния си взор в този на момчето.
– Златосияйни... – женски глас го повика умолително откъм трона – поне аз да остана!
– Всички да излязат!
– Пламене, моля те!
– Всички – процеди Златният змей.
Докато останалите змейове си отиваха, момчето зърна жената, която бе заговорила брат му. Змеицата изглеждаше на около петдесет години, със строго лице и блестяща корона в сребристочерните си коси. Тя излезе последна, а щом вратата след нея се затвори, Златният змей и момчето останаха съвсем сами в залата, разделени от тялото на Михаела.
– Защо уби майка ми? – Тонът беше привидно спокоен, но в него се таеше чудовищна заплаха.
– Не исках. Само се опитвах да спра могъщата мълния, с която се готвеше да убие… – Момчето замръзна. Изобщо не си даваше сметка, че брои: първа секунда – „някого, който не заслужаваше да умре“, втора – „сестрата на момичето, което обичам“, трета – убийцата на баща ни...
– Важно е да довършиш – подкани го Златният змей.
– Готвеше се да убие някого и аз посрещнах изпратената от нея мълния с друга. Експлозията я уби… – гласът на момчето се разтрепери и то се ядоса на себе си. Беше обидно за брат му да ридае и хленчи.
– Майка беше добра. Този, когото се е готвила да убие, трябва да си го е заслужавал.
Всъщност да, заслужаваше си! Можеше ли да се отрече? Михаела щеше да убие една от главите на древна ламя. Именно тази чудовищна глава бе убила Вихрен преди близо четиринайсет години. А после бе живяла като човешко дете – момиченце на име Рая. Нещо повече, преструваше се, че е сестра на Йоана. А всъщност тайно е точила енергията ѝ, защото самата Йоана е вълшебно създание – златна ябълка – и притежава необикновена сила.
Но че Михаела беше добра… с това окаляното момче не можеше да се съгласи безропотно. Тя имаше най-благородния и достоен мотив – да се върне при сина си в Тилилей. Но за да го стори, навремето е погубила три човешки бебета, а неотдавна бе опитала да принесе в жертва още три, за да достигне своята цел. Нищо не можеше да я спре, бе готова да унищожи всеки, застанал на пътя ѝ. Никоя цена не бе достатъчно висока за завръщането ѝ у дома!
Битката с Рая бе единственото нещо, което я отклони от целта ѝ. Именно това ѝ коства живота.
– Михаела се опитваше да убие едно същество, което баща ни беше пощадил – най-после каза момчето. – Не знам дали това същество е добро, или зло, знам само, че не можех да стоя и да гледам как умира. Не исках да убивам майка ти, исках да зачета последното желание на баща ни.
Златният змей присви очи изпитателно.
– На колко години си?
На момчето му се прииска да каже, че скоро ще навърши четиринайсет, но не можеше да се надява на толкова положителен развой:
– Тринайсет.
– Само на тринайсет, а увърташ толкова изкусно. Кое е съществото? – държеше да научи брат му.
Без да се противи повече, момчето обясни:
– Това същество е една от трите глави на ламя. Тя е убила баща ни. Затова Михаела искаше да я унищожи.
Каквото и да се въртеше в главата на Златния змей, той не се издаде. Изгледа момчето пронизващо и попита:
– И сега не се ли страхуваш да застанеш пред мен?
– Вече не се страхувам от нищо – отвърна безчувствено момчето.
Брат му се приближи към него, без да го изтърва от поглед. Проучваше клетия чуждоземец, вдъхваше мириса на поражение с вълчето си обоняние и разбра, че момчето не лъжеше: нямаше какво да губи или по-точно бе решило, че е загубило всичко.
Златният змей се извърна, скочи до трона и внимателно постави майка си на него. Опря тила ѝ в облегалката, така че главата да стои изправена, и бавно положи ръцете ѝ на подлакътниците. После целуна челото ѝ, скочи обратно на пода и пристъпи към коленичилото момче.
– Как се казва моят тринайсетгодишен полубрат? – начинът, по който бе зададен този въпрос, смрази кръвта на момчето.
– Калоян.
– Калояне, изправи се! – Беше нареждане и Кало се подчини. Направи всичко възможно краката му да не треперят. Болката от раните вече нямаше значение.
Златните очи на големия брат се впиха в малкия.
Брат ми.
Брат.
Първият удар му причини жестока болка. Беше в корема и след него Кало мигновено се свлече отново на колене. Вторият удар беше в лицето. Главата на Кало отхвръкна, а по белия под се разпиля полузасъхнала кал.
Юмруците на вековния Златен змей биеха безпощадно. Какъв беше смисълът Кало да остава там? Какъв беше смисълът да стои в съзнание и да усеща всеки брутален удар по тялото си? Отново бе дошло време да се изключи. Нека тялото понесеше всичко. Глухо хрущене му даде да разбере, че ръката му вече е счупена…
Тогава се сети за майка си – Ралица. Понеже Кало вече не беше в бялата зала със златния трон, можеше спокойно да се разходи из спомените и сега виждаше как играе на гоненка с майка си по покривите на гаражите в родния си град Румица. Там, в опит да го хване, Ралица бе паднала и бе пукнала кост на ръката си. Така се беше запознала с доктор Алекс Горанов. Много след това двамата се влюбиха, но тайната, която Алекс криеше – че е агент на „Дънгори“ – ги раздели.
Сегашната ситуация му напомняше и за друг скъп човек, неговия приятел и брат Ерди. Като по-малък Ерди често ядеше бой от батко си и баща си. Е, не такъв като този сега… никога такъв…
Ерди имаше чуден глас и пеенето на народни песни го бе срещнало с малката певица Ангелина – своенравно момиче с добро сърце и нарастваща вяра във вълшебната сила на песента.
Ангелина и Ерди бяха разкошен дует, а любовта им към песните ги сближаваше. Заедно бяха споделили първата си целувка…
Ах, първата целувка! Това бе меката постеля на всяка негова мисъл, откакто Кало се раздели с приятелите си в Долната земя: първата целувка с Йоана! И онази топлина, на която така се насити сърцето му, че бе готово да пламне още там.
Каквото и да станеше нататък, мигът на целувката им оставаше завинаги и никой не можеше да му го отнеме!
Жалко само, че първата му целувка с прекрасната златна ябълка щеше да бъде и последна. Но Кало се беше примирил.
Нали все пак момчето от кал се появи в Тилилей, за да умре.
Коментари